Билет за един

В този свят на покупко-продажба, е трудно да не гледаме на себе си като на стока. И като такава, нашата цена ту се покачва, ту се сваля – икономическа криза или просто несигурност?
Понякога е толкова лесно да се доверим на непознат  и просто да оставим животът да ни повече на някое по-интересно място. Нещо по-различно. Защо? Дали защото непредвидимото ни кара да се чувстваме като авантюристи или защото най-лесно е да се отдадеш на някой, от когото можеш винаги да си тръгнеш.
През годините всички сме правили грешки. Доверявали сме се, влюбвали сме се, жадували сме за грешните хора, а в края на деня сме си все същите – все така непроменени, все така несигурни. Не е ли време да проходим? Не е ли време след толкова раздели и превъплащения да намерим онова, което наричаме себе си и да го свържем с някого?

Сродни души – за едни мит, за други – спасителен пояс. Ала всички им отделяме еднакво  внимание и сякаш се държим за тях като удавник за сламка – не че ще ни спасят, ала просто само те са ни останали. Мечтите за онова щастие, което сме чели в посланията на Hallmark и сме представяли себе си зад бялата ограда и окосената морава.

Ала годините в нашето общество се търкалят прекалено бързо и може би нямаме време да се надяваме. Може би е грешно да очакваме идеалното и трябва просто да се задоволим с това, което имаме сега и да живеем с него като за последно. Но пък дали не веем белия флаг твърде рано? Е, винаги остава възможността щастието да ни изненада. Все пак по-добре да бъдем изненадани от неочаквано добро, от колкото от поредното разочарование, нали?

Един перфектен свят

Преди години за елитно се считаше да имаш алуминиева дограма – това винаги пораждаше завист и злоба на квартаните площадки. После стана модерна изолацията – всички се наредиха на опашки за цветна мазилка, дори и да не им трябваше. Но такива сме хората – послушно слушаме какво ни заповядват и винаги изпълняваме без да задавме излишни въпроси. Не че сме глупави, просто така е по-удобно. Отъпканата пътека винаги крие по-малко изненади.
Лошото в този начин на живот е, че с лесното се свиква най-бързо. Свикваме не само с това да се съобразяваме с наложените стандарти, но свикваме и с това да бъдем жертви. Да бъдем удобни. Да бъдем роби.
Не си мислете, че тук става дума за класическата форма на робство, за която сме чели в учебниците по История. Тук става дума за робството на институциите. Става дума за парите, които даваме на учебните заведения, макар и всъщност да не са ни толкова нужни. Става дума за парите, които пробутваме на обслужващия персонал, за да ни обслужи така, както заслужаваме. Става дума за парите, които даваме за некачествени дрехи. Ала парите ли ни излизат най-скъпо? Или може би душата. Става дума за това, че вместо за момент да излезем от удобните релси и да използваме собствените си пот и усилия, за да сътворим своя живот, ние живеем едно чуждо съществуване. Вместо да погледнем света през своите очи, ние го гледаме през замъглените стъкла на обществото. Защото е по-сигурно. Защото е по-лесно.
Нима изрекох непростимите думи? Нима обидих някого? Най-тежкото нещо в живота на хората е истината. Най-тежкото е да погледнеш истината и да се справиш с нея така, както разумът ти казва. Твоя разум, твоята душа, твоят нюх. Защо не ги слушаме? Защо спряхме да си вярваме? Защо превърнахме живота си в мода – слушаме тенденциите и не смеем да кривнем, защото може да ни посочат с пръст.
Човеците знаят, че живеят, за да бъдат щастливи. Това, което не знаят, е че щастието няма да дойде като награда. То няма да бъде следствие от нещо, което постигнат (работа, образование, деца, дом). Щастието е нещо, което трябва да познаем днес, в сегашния си живот. Щастието е това, което трябва да ни каже как да го живеем, за да не се изгубим. Но готови ли са хората изобщо да бъдат самостоятелни? Готови ли са изобщо да приемат несигурността, която идва от истината? Може би такова понятие като истина вече дори няма. Има само удобство и мираж – такъв, какъвто ни е лесно да го видим.

Светът е перфектен, когато е такъв, какъвто си го представяме. Правилата са правилни, когато са ни удобни – политиците знаят най-добре. Кога ще заменим удобството с разума? Кога ще заминим интелектуалното робство с красотата на индивидуалността?

Бъди безличен, бъди нормален!

Стандарти – всички ги познаваме. Всички знаем какво трябва да казваме, какво трябва да мислим, как трябва да изглеждаме, кога трябва да спим и кога да ядем. Всички знаем, защото непрекъснато ни го казват и показват отново и отново. Кой ни го казва? Стандартите.
Още от детски години пред нас са поставени загатнати пътища, които ни се затвърдяват в мозъка чрез постоянно повтаряне и поучаване от страна на семейството ни. Семейството е едно мини общество и като такова, то има съотвените правила – който не ги спазва, бива наказван. Защото е нормално.
Започвайки постепенно да се отделяме от сигурното крило на дома, навлизаме в следващата важна социална група – улицата. Игри, веселба, бой, пакости – всеки ги прави. Защото е нормално. После започваме училище – там играта загрубява.
С навлизането в пубертета, започваме да вършим все повече нормални неща. Държим се точно, както е нормално за нашето мини общество. Вършим нормалните неща – дори и това да значи секс на 12 години. Дори и да значи алкохол. Дори и да значи наркотици. Дори и да значи омраза. Дори и да значи смърт. Ние трябва да бъдем нормални – който не умее да играе, отпада от играта. А всъщност кой диктува правилата? Нормалното.
След пубертета и училището ставаме възрастни – ставаме продавачи, полицаи, политици, чистачи, мизерници… формираме едно общество. Формираме една нация. Формираме човечеството. И какво ни води в това сложно начинание? Нормалното.
Държим нормалното за полата и не се отделяме нито за момент от него, защото знаем, че бъдем ли нормални, животът ще е лесен. Знаем, че склонената глава сабя не я посича. Знаем, че сноп пръчки е по-силен от самотната клечка. Знаем, че докато сме с тълпата, сме на сигурно място. Знаем, че трябва да бъдем нормални. Звучи прекрасно, нали? Удобно, безвредно, приятно – защо би се дръпнал човек?
Проблемът идва, когато някой безумен лудак ни напомни, че нормалното не само ни помага, но и ни убива. Не му вярваме. Сочим го с пръст. Отритваме го. Отнемаме му думата. Защото е прав.

Опитвайки се да бъдем нормални, ние жертваме много повече от усилия. Жертваме красотата на своята собствена идентичност. Жертваме уникалното, с което сме дарени. Жертваме себе си. Та какво по-прекрасно има от многообразието? Казват, че еднаквото бързо омръзва, а в същото време всички драпаме тъй отчаяно именно към еднаквото.
Следващия път, когато някой използва аргумента „защото не е нормално„, се замислете – всъщност комплимент ли е да бъдеш нормален? Всъщност да бъдеш толкова неразличим, че да се сливаш с цялото стадо, не е ли по-скоро обида?

Да бъдеш себе си не означава да вървиш срещу обществото. Да бъдеш себе си означава да не го следваш сляпо. Ала колко от нас всъщност могат да бъдат себе си?

Новите-стари дрехи на царя

Денят, за койото толкова време слушаме и четем. Денят, заради който ни изчистиха улиците и намалиха цените на парното (макар че е лято и никой не го ползва). Денят, заради който ни раздадоха балони, брошури, тениски, бира и лъскави обещания. Денят, в който е ред ние да дадем гласа си. Денят на изборите.
Е, отново не можем да се похвалим със завидна избирателна активност, но поне ГЕРБ могат да се похвалят със солидно количество поддръжници. Спечелиха изборите със впечатляващ резултат. И сега какво?

Месеците преди изборите са винаги интересни. Гледаме дебати, слушаме стотици оправдания и обвинения. Тази година се нагледахме и на циркове – великата борба между Станишев и Борисов бе толкова колоритна, че си заслужава да бъде уважена със сценарии за собствен сериал. Всяка седмица получавахме „Станишев отвръща на удара“, всяка седмица гледахме как Бойко нарича опонента си хомосексуалист по един или друг начин, а пък Серго културно му натриваше носа… на една камера разстояние. Ала от това ли имахме нужда? От скандали и жълти заглавия? Или ни трябваше по-скоро сигурност. Малко по-достоверно обещание, за което да се хванем и наистина да се възползваме от правото си на глас? Е, такова не получихме, но сега пък ще получим ново правителство, което да ни „оправи„. Сами преценете кое значение на думата ще бъде по-приложимо. Разбира се, всички знаем, че всъщност сега просто ще се сменят публичните образи, с които вестниците да се гаргарят. Истината е, че тези, които наистина дърпат конците, ще продължат да бъдат същите. Кои са те? Нулите. Многото нули, озаконени с кървав печат.

Във времена на демокрация, правителството трябва да бъде връхната точка на властта. Във времената, в които живеем, на този трон са се настанили парите. Някога ще отстъпят ли короната? Зависи от нас, хората. Не политице правят нацията, а народът. Ще бъдем ли нация или ще останем просто сбирщина?

Е, сега ни чакат още 4 години доказателства за това, в което сме се превърнали. Още 4 години ще слушаме не какво и как може да се промени, а ще слушаме защо не може да се направи нищо. Ще гледаме полупразна зала в Парламентарен контрол и ще се чудим кой ни го е осигурил това умно правителство. Веднага ще ви отговоря – ние самички!

Политиците се сменят, а общеанията им – не. Нека с оптимизъм посрещнем своите нови властници и да им пожелаем да грабят малко по-малко и да прекарват малко повече време на работното си място. Нищо повече нямаме право да искаме, нали?

Балкански синдром

Гостоприемни, весели и талантливи в производството на алкохол – това са едно от малкото прекрасни качества, заради които се бием в гърдите, когато се изправим пред обезчестената Европа. Ала дали само това са привилегиите, които ни носи родната балканска кръв?

Ако човек реши да се разходи по някои от по-големите улици из София, може да се нагледа на всички типове българи – като започнем от прокъсаните парцали на бездомниците и стигнем до лъскавите чада на политиците. Освен на разнообразие в социалния статус, можем да се нагледаме и на невиждани до момента модни тенденции – блузки повдигнати от отпуснати бирени шкембета, полусъблечени дами, тежки ланци, Адидас от Илиенци и какво ли още не. Да, нашите улици са изпълнени с колорит – ала не достатъчно. И тъй като сме толкова грижливи и гостоприемни, ние се стараем да ги нашарим още повече с опаковки от вафли, шишета от бира и много, много храчки.
Жените ни – най-красивите на света. Задължително препечни в солариум, задължително показващи най-затлъстелите си гордости (все пак българската жена трябва да бъде пищна), задължително накичена с всичко железно и лъскаво, което е намерила вкъщи и задължителна носеща се с походката на бременен хипопотам. До нея често ще се забележи и мъжки индивид – много вероятно е да има поглед на бивол в сезона за разплод, походка, която болезнено напомня клатещо се буре и задължително едно огромно количество сланини, които той демонстрира, сякаш са мускули. Все пак трябва да бъде истински, балкански мъж. За да затвърди образа си, често почесва чатала си, закопчава си колана след като вече е излязъл от тоалетната и не пропуска женско дупе, което да възхвали с една сочна оригня. Ах!
Шотландците имали най-веселите празници? Да да! Българинът умее да седне на маса, да се накваси с домашна ракия и Шопска салата и същевременно да успее да изтананика текстовете на Ивана от началото до края! Кой кат’ нас?

Уважаеми читатели, не се впечатлявайте от иронията, която изригва от редовете. Тя не е с цел 0смиване на нашата мила родина, а с цел демонстриране на това, което ни отличава като съзнание. Като манталитет. Та кой друг народ сам се зарива в боклуците си и после се оплаква, че му е мръсно?
Това е то болестта, наречена „Балкански синдром“. По-добре не търсете лечение, защото Здравната каса ще ви измами. Лекарството е само едно – самолетен билет!

Сезонът на дините

Или сезонът на всичко онова, което всъщност не искаме да виждаме? През последните години най-харесваните реклами са тези, които освен че продават продукта си, продават и секс. Или по-скоро сексът продава тях?

Разбира се където има взаимоотношения между секс и пари, там има и жени – в повечето случаи чалга певици. Случайност? Надали – та то дори не е срамно. Щом могат да изкарват пари от полуголите си клипове, вулгарните текстове на песните си и лекото поведение в нощните заведения, тогава защо и да не сложат и изкуствените си гърди до една евтина бира? Та и без това самите те са евтини. Очевидно! Да, в това наистина няма нищо лошо – всички трябва да припечелваме някак си. Лошото е, че съзнанието на народа ни е толкова ерозирало и сведно на толкова елементарно ниво, че дори рекламите ни са елементарни. Не за друго, а просто защото няма нужда да са по-сложни – в такъв случай не само че няма да са ни интересни, но дори има опасност да не ги разберем. За това нека превърнем всички реклами в лъскаво копие на евтините порно списания и да сме доволни от вървежната ни икономика. Да, уважаеми читатели, проблемът не е в продавача – проблемът е в този, който купува! Проблемът е че потребителят в България се задоволява с толкова малко, че и рекламите са ни евтини и бирата ни е евтина и музиката също.

Тъй че нека ме извинят хората, които са измислили криетивнито мото „Сезонът на дините“. Не, не е сезон, а е ера на дините. Но дините не са в сутиените на Галена и Андреа, а в главите на целия български народ. Поздравления – имаме продажба!

Rainbow Friendship 2009

Защо понякога е толкова трудно да погледнем през стените балончето, което обитаваме? Когато е време за купон, шеги, лекомислие, дори и работа, българинът е първа писта – най-оборотният. Умее да се шегува, да пие, да се бори с конкуренцията, да се весели, да печели пари и да ги харчи със същата скорот, да се кара, да псува, да се бие, да ходи на почивка, да яде… да задоволява цялото си физическо същество. Но какво става, когато българинът е изправен пред проблем, обвързан с мисъл изън битието му? Какво става, когато на Ганьо му кажеш за момент да се отдели от мисленето на стадото си и да успее да погледне на ситуация от странична, обективна гледна точка? Error!

Сега е ред на гей парада. Миналата година правиха същите циркове – противиха се, обясняваха как гейовете повреждали семейството и обществото, изкараха хомосексуалните хора жив армагедон. Разбира се и църквата не пропусна да си спечели още някоя и друга пара и се вдигна на нокти. И какво стана? Стана парад. Противно на всички очаквания и опити, парадът протече без пострадали и постави едно европейско начало в нашето общество.

Тази година гей парадът носи името Rainbow Friendship и вдигна още повече шум покрай себе си. Инициативата получи подкрепа от няколко европейски посолства, много български организация, политическата партия Зелените, както и от множеството привържаници, които помогнаха с финансирането на събитието.

Историята на Гей Прайда започва през далечната 1969 с така нарчените „Stonework riots“ в Ню Йорк, когато масово представителите на ЛГБТ обществото застанали срещу налаганите от полицията ограничения. Събитието било кърваво, но създали не само празника, който днес празнуваме, но и запалили искрата на равенството и свободата, сред които живее светът днес.

За съжаление тази зрялост, която виждаме в по-развитите държави, у нас все още е в зародиш. Въпреки това, организация Джемини извоюва едно добро начало и с наша помощ, след още няколко години ще можем да се радваме на много по-масова толерантност и по-малко агресия. Все пак това е целта – животът на всички да бъде еднакво спокоен.

Изглежда, че в обществото е плъзнала представата, че Прайдът трябва да бъде нещо скандално и фрапантно. Всъщност това е едно много грешно разбиране – агресивните и тесногръди момчетии, които създават толкова много проблеми, са тези, които го правят скандално. Бомбите, камъните, ругатните и заплахите, са това, което правят Прайдът страшен и неприятен.

Това е просто един празник – никой не е длъжен да празнува. Но никой няма право да застрашава живота на празнуващите. Не се искат чудеса от никого, иска се нещо много просто – да бъдем хора!

Ако думата „човек“ свързвате със себе си, елате и ни подкрепете. Не от любов, не от жажда за слава, а от солидарност. От човещина.