В този свят на покупко-продажба, е трудно да не гледаме на себе си като на стока. И като такава, нашата цена ту се покачва, ту се сваля – икономическа криза или просто несигурност?
Понякога е толкова лесно да се доверим на непознат и просто да оставим животът да ни повече на някое по-интересно място. Нещо по-различно. Защо? Дали защото непредвидимото ни кара да се чувстваме като авантюристи или защото най-лесно е да се отдадеш на някой, от когото можеш винаги да си тръгнеш.
През годините всички сме правили грешки. Доверявали сме се, влюбвали сме се, жадували сме за грешните хора, а в края на деня сме си все същите – все така непроменени, все така несигурни. Не е ли време да проходим? Не е ли време след толкова раздели и превъплащения да намерим онова, което наричаме себе си и да го свържем с някого?
Сродни души – за едни мит, за други – спасителен пояс. Ала всички им отделяме еднакво внимание и сякаш се държим за тях като удавник за сламка – не че ще ни спасят, ала просто само те са ни останали. Мечтите за онова щастие, което сме чели в посланията на Hallmark и сме представяли себе си зад бялата ограда и окосената морава.
Ала годините в нашето общество се търкалят прекалено бързо и може би нямаме време да се надяваме. Може би е грешно да очакваме идеалното и трябва просто да се задоволим с това, което имаме сега и да живеем с него като за последно. Но пък дали не веем белия флаг твърде рано? Е, винаги остава възможността щастието да ни изненада. Все пак по-добре да бъдем изненадани от неочаквано добро, от колкото от поредното разочарование, нали?
Преди години за елитно се считаше да имаш алуминиева дограма – това винаги пораждаше завист и злоба на квартаните площадки. После стана модерна изолацията – всички се наредиха на опашки за цветна мазилка, дори и да не им трябваше. Но такива сме хората – послушно слушаме какво ни заповядват и винаги изпълняваме без да задавме излишни въпроси. Не че сме глупави, просто така е по-удобно. Отъпканата пътека винаги крие по-малко изненади.
Стандарти – всички ги познаваме. Всички знаем какво трябва да казваме, какво трябва да мислим, как трябва да изглеждаме, кога трябва да спим и кога да ядем. Всички знаем, защото непрекъснато ни го казват и показват отново и отново. Кой ни го казва? Стандартите.
Денят, за койото толкова време слушаме и четем. Денят, заради който ни изчистиха улиците и намалиха цените на парното (макар че е лято и никой не го ползва). Денят, заради който ни раздадоха балони, брошури, тениски, бира и лъскави обещания. Денят, в който е ред ние да дадем гласа си. Денят на изборите.
Гостоприемни, весели и талантливи в производството на алкохол – това са едно от малкото прекрасни качества, заради които се бием в гърдите, когато се изправим пред обезчестената Европа. Ала дали само това са привилегиите, които ни носи родната балканска кръв?
Защо понякога е толкова трудно да погледнем през стените балончето, което обитаваме? Когато е време за купон, шеги, лекомислие, дори и работа, българинът е първа писта – най-оборотният. Умее да се шегува, да пие, да се бори с конкуренцията, да се весели, да печели пари и да ги харчи със същата скорот, да се кара, да псува, да се бие, да ходи на почивка, да яде… да задоволява цялото си физическо същество. Но какво става, когато българинът е изправен пред проблем, обвързан с мисъл изън битието му? Какво става, когато на Ганьо му кажеш за момент да се отдели от мисленето на стадото си и да успее да погледне на ситуация от странична, обективна гледна точка? Error!