След статия – качулка

Крайно леви, крайно десни… а тези, които сме неутрални, сигурно сме крайно средни. В последно време медиите гърмят от „крайни“ позиции. Изведнъж били станали много чести нападенията и дискриминацията, все едно никога преди не ги е имало и изведнъж някой репортер се сетил, че може и малко да смени репертоара. Сега какво – няколко месеца ще пищим кой е краен и какви промени в закона трябва да се направят, после ще забравим за какво е ставало дума и ще се върнем към обичайните сценарии за Бойко и боклука.

Не разбирам защо трябва един проблем да стане медиен скандал, за да му бъде обърнато внимание? Трябва някой да умре от стар покрив, за да започнат да проверяват рутещите се сгради, трябва някой да го нахапят до смърт, за да се сетят за уличните кучета… трябва ли България вечно да е на принципа „След дъжд качулка“?

А уважаемите медии произвеждат толкова качествено четиво, че бих могъл само да заместя тоалетната си хартия с него. Нека не коментирам що за материали публикуват информационни източници като в-к Телеграф например. Тъжното е, че всеки може да напише каквото си поиска и да се размине с нищо. Колко клевети, колко грешна информация се е изписала. И кой следи за това? Кой може да каже, че има реален контрол над глупостите които се изписват, особено пък в онлайн медиите. И въобще не ми говорете за свобода на словото. Свобода – да. Немърливост и лъжи – не.

Аз съм против такива информационни източници не за друго, а защото умът на масовия българин е толкова форматиран и лесен за настройване, че само му трябва една пристрастна статия, за да го обърка още повече.

Нека има контрол! И не, това не е комунизъм, а е Журналистика!

Цветната страница в историята ни

Колко често българите се събират по улиците за нещо хубаво? Колко пъти се е правило шествие от около 700 души, когато хората не са се събрали само за да се оплакват, да оплюват, да страдат, да се молят за нещо? Защото вчера се събрахме всички ние… но за да празнуваме.

Никой не ни накара, в началото никой дори не ни помогна. Но така вече трета година ние се събираме и отстояваме една единствена кауза – обичта. Тази, която ни прави хора и ни дава повод да продължаваме напред. Прайдът ни беше една прекрасна нова глава в историята на България и мога да кажа с ръка на сърце, че за първи път се почувствах горд да бъда българин. Горд, че съм част от една държава, която може да бъде не само някаква заселена площ, но и наш дом.

А вчера дори и противниците ни помогнаха. В същия ден, почти същия час дори, те организираха свое шествие. Е, доста пъти по-малко и доста пъти по-незабележимо, но шествието на омразата също се състоя, трябва да им го признаем. Ала защо то ни помогн? Защото и глупак ще може да направи съпоставката: тяхното шествие бе с лозунги „СМЪРТ!“, „ХАЛКИ СЪШИВАМ“ и крещене на вулгарни и агресивни гнусотии. Нашето бе цветно, музикално, весело, хората танцуваха и пееха. А нашите лозунги бяха насочени единствено и само към обичта и мира. Хайде сега – кой е прав и кой е крив?

Мен не ме интересува кой е против. Не ме интересува глупата църква, която чак се пръска от лицемерие, не ме интересуват и десетките тийнейджъри с бръснати глави, които си мислят, че знаят как трябва да изглежда държавата. Впрочем същите тези, заради които подритваме шишета от алкохол из градинките си сутрин. Сещате ли се? Ако не се сещате още – онези, дето трошат пейките на спирките и пребиват всеки който я говори на чужд език, я е направил тен на Албена или недай си боже пипне някой от същия пол със „съблазнителен“ намек. Мдаа мъдри са те!

И в крайна сметка изводът е, че доброто надделя поне в един ден от годината и всички имаме необходимата енергия и хъс за догодина! Поздрави на всички, които бяха там, а на тези които не дойдоха – видяхте какво изпускате, тъй че за догодина си стягайте цветовете!

Азис – лицето на България?

Последният двигател на противоречиви мнения е статията, която се изготви от журналистът Майкъл Кимелман за американското издание New York Times. Разбира се, някои се радват, а други се ежат и писукат, че не трябва да се публикуват думите на Азис, а на някой „по-типичен“ българин, както твърди музикалният журналист Ники Русиновски.

Всъщност адекватно ли е именно Азис да бъде обект на статията наистина? Какво ли привлича един журналист, когато иска да създаде интересн материал? Ами нещо интересно, разбира се. Може би именно там е проблемът – че интересното е Азис, а не „нормалният“. Та кой изобщо ги излъга, че „нормален“ е комплимент? Кой ги заблуди, че всички трябва да бъдат строго поместени в рамките на един образец? Под „тях“ имам предвид онези дами и господа, които винаги намират повод да се произнесът като „Гласът на нормалния човек, който не иска промени, глобализация и шарени дрехи. „

Поправете ме ако греша, но от години идеалът на класиралите се като интелектуалци и модернисти, е именно превръщането на хората в граждани на света, а не всеки член на собствената си мини групировка. Ала едно от основните условия, за да се живее поне малко по-мирно, е именно осъзнаването на фактът, че всеки е различен по своя шантав и красив начин. Това е факт, който винаги е съществувал и ще продължи да съществува. Хората няма да станат еднакви – черните няма да станат бели, гейовете няма да станат люлински мачо-ебачи, на недъгавите няма да им порастнат липсващите пръсти и уши, а простаците ще си останат вечно мнозинство.

Тогава нека пак се върнем на изходния въпрос – защо Азис? Защо него, а не Иван Иванов, автомонтьорът с две деца, двустайна панелка, бирено коремче и страст към футбола? Защо не „типичният българин“, а циганинът-гей, който клати дупе в чалга заведенията? Честно казано ми е трудно да отговоря – дори не знам дали това би бил и моят първи избор. Не знам дали е защото гласът му наистина е впечатляващ, дали е заради усетът му към шоуто и тактиките да се продава успешно. Може би пък е заради това, че той винаги е усмихнат, винаги е шеговит и не си спомням някога да е обидил или заплашил някого. Даде дом на дете, от време на време се влюбва, обича и да си вдига полите. Да, той е един интересен човек с позитивна аура – дали това не е достатъчно?

Аз се радвам, че речта за България ще звучи с думите на щастлив шоумен, а не с оплюването на поредния хейтър.

Цветно

Казват, че българинът е неграмотна свиня. Е, аз поне бих го нарекъл прасенце – от онези розовите със звънчета. Често вършим свинщини, но има и моменти, когато ни траят в кочината. Дори сме приятни.

Питат ме защо отивам на Прайд и от мен се очаква да изредя десетки доводи и непоклатими аргументи. За мен Прайдът не е нещо пряко насочено към ЛГБТ обществото, а е просто начин всички ние да застанем зад свободата да бъдеш себе си. Не казвам „скандален, различен, уникален, разбран“, а просто себе си. Защото гей обществото е част от всички ни, независимо кой с кого си ляга. Прайдът не е просто парадиране, нито е някаква провокация – той е просто един празник с политически оттенък.

Oтдавна започнах сам да правя дните си щастливи и да не се натоварвам с криене, напрежение и други глупости, особено пък свързани със сексуалност. Та сексът трябва да носи кеф, а не тревога. Не само че ще отида на Прайд, но и ще си прекарам страхотно.

Прайдът все още има нужда от подкрепа, тъй че дано всички, които вярват в каузата, да ударят по едно рамо. Кой както може.

Билет за един

В този свят на покупко-продажба, е трудно да не гледаме на себе си като на стока. И като такава, нашата цена ту се покачва, ту се сваля – икономическа криза или просто несигурност?
Понякога е толкова лесно да се доверим на непознат  и просто да оставим животът да ни повече на някое по-интересно място. Нещо по-различно. Защо? Дали защото непредвидимото ни кара да се чувстваме като авантюристи или защото най-лесно е да се отдадеш на някой, от когото можеш винаги да си тръгнеш.
През годините всички сме правили грешки. Доверявали сме се, влюбвали сме се, жадували сме за грешните хора, а в края на деня сме си все същите – все така непроменени, все така несигурни. Не е ли време да проходим? Не е ли време след толкова раздели и превъплащения да намерим онова, което наричаме себе си и да го свържем с някого?

Сродни души – за едни мит, за други – спасителен пояс. Ала всички им отделяме еднакво  внимание и сякаш се държим за тях като удавник за сламка – не че ще ни спасят, ала просто само те са ни останали. Мечтите за онова щастие, което сме чели в посланията на Hallmark и сме представяли себе си зад бялата ограда и окосената морава.

Ала годините в нашето общество се търкалят прекалено бързо и може би нямаме време да се надяваме. Може би е грешно да очакваме идеалното и трябва просто да се задоволим с това, което имаме сега и да живеем с него като за последно. Но пък дали не веем белия флаг твърде рано? Е, винаги остава възможността щастието да ни изненада. Все пак по-добре да бъдем изненадани от неочаквано добро, от колкото от поредното разочарование, нали?

Един перфектен свят

Преди години за елитно се считаше да имаш алуминиева дограма – това винаги пораждаше завист и злоба на квартаните площадки. После стана модерна изолацията – всички се наредиха на опашки за цветна мазилка, дори и да не им трябваше. Но такива сме хората – послушно слушаме какво ни заповядват и винаги изпълняваме без да задавме излишни въпроси. Не че сме глупави, просто така е по-удобно. Отъпканата пътека винаги крие по-малко изненади.
Лошото в този начин на живот е, че с лесното се свиква най-бързо. Свикваме не само с това да се съобразяваме с наложените стандарти, но свикваме и с това да бъдем жертви. Да бъдем удобни. Да бъдем роби.
Не си мислете, че тук става дума за класическата форма на робство, за която сме чели в учебниците по История. Тук става дума за робството на институциите. Става дума за парите, които даваме на учебните заведения, макар и всъщност да не са ни толкова нужни. Става дума за парите, които пробутваме на обслужващия персонал, за да ни обслужи така, както заслужаваме. Става дума за парите, които даваме за некачествени дрехи. Ала парите ли ни излизат най-скъпо? Или може би душата. Става дума за това, че вместо за момент да излезем от удобните релси и да използваме собствените си пот и усилия, за да сътворим своя живот, ние живеем едно чуждо съществуване. Вместо да погледнем света през своите очи, ние го гледаме през замъглените стъкла на обществото. Защото е по-сигурно. Защото е по-лесно.
Нима изрекох непростимите думи? Нима обидих някого? Най-тежкото нещо в живота на хората е истината. Най-тежкото е да погледнеш истината и да се справиш с нея така, както разумът ти казва. Твоя разум, твоята душа, твоят нюх. Защо не ги слушаме? Защо спряхме да си вярваме? Защо превърнахме живота си в мода – слушаме тенденциите и не смеем да кривнем, защото може да ни посочат с пръст.
Човеците знаят, че живеят, за да бъдат щастливи. Това, което не знаят, е че щастието няма да дойде като награда. То няма да бъде следствие от нещо, което постигнат (работа, образование, деца, дом). Щастието е нещо, което трябва да познаем днес, в сегашния си живот. Щастието е това, което трябва да ни каже как да го живеем, за да не се изгубим. Но готови ли са хората изобщо да бъдат самостоятелни? Готови ли са изобщо да приемат несигурността, която идва от истината? Може би такова понятие като истина вече дори няма. Има само удобство и мираж – такъв, какъвто ни е лесно да го видим.

Светът е перфектен, когато е такъв, какъвто си го представяме. Правилата са правилни, когато са ни удобни – политиците знаят най-добре. Кога ще заменим удобството с разума? Кога ще заминим интелектуалното робство с красотата на индивидуалността?

Бъди безличен, бъди нормален!

Стандарти – всички ги познаваме. Всички знаем какво трябва да казваме, какво трябва да мислим, как трябва да изглеждаме, кога трябва да спим и кога да ядем. Всички знаем, защото непрекъснато ни го казват и показват отново и отново. Кой ни го казва? Стандартите.
Още от детски години пред нас са поставени загатнати пътища, които ни се затвърдяват в мозъка чрез постоянно повтаряне и поучаване от страна на семейството ни. Семейството е едно мини общество и като такова, то има съотвените правила – който не ги спазва, бива наказван. Защото е нормално.
Започвайки постепенно да се отделяме от сигурното крило на дома, навлизаме в следващата важна социална група – улицата. Игри, веселба, бой, пакости – всеки ги прави. Защото е нормално. После започваме училище – там играта загрубява.
С навлизането в пубертета, започваме да вършим все повече нормални неща. Държим се точно, както е нормално за нашето мини общество. Вършим нормалните неща – дори и това да значи секс на 12 години. Дори и да значи алкохол. Дори и да значи наркотици. Дори и да значи омраза. Дори и да значи смърт. Ние трябва да бъдем нормални – който не умее да играе, отпада от играта. А всъщност кой диктува правилата? Нормалното.
След пубертета и училището ставаме възрастни – ставаме продавачи, полицаи, политици, чистачи, мизерници… формираме едно общество. Формираме една нация. Формираме човечеството. И какво ни води в това сложно начинание? Нормалното.
Държим нормалното за полата и не се отделяме нито за момент от него, защото знаем, че бъдем ли нормални, животът ще е лесен. Знаем, че склонената глава сабя не я посича. Знаем, че сноп пръчки е по-силен от самотната клечка. Знаем, че докато сме с тълпата, сме на сигурно място. Знаем, че трябва да бъдем нормални. Звучи прекрасно, нали? Удобно, безвредно, приятно – защо би се дръпнал човек?
Проблемът идва, когато някой безумен лудак ни напомни, че нормалното не само ни помага, но и ни убива. Не му вярваме. Сочим го с пръст. Отритваме го. Отнемаме му думата. Защото е прав.

Опитвайки се да бъдем нормални, ние жертваме много повече от усилия. Жертваме красотата на своята собствена идентичност. Жертваме уникалното, с което сме дарени. Жертваме себе си. Та какво по-прекрасно има от многообразието? Казват, че еднаквото бързо омръзва, а в същото време всички драпаме тъй отчаяно именно към еднаквото.
Следващия път, когато някой използва аргумента „защото не е нормално„, се замислете – всъщност комплимент ли е да бъдеш нормален? Всъщност да бъдеш толкова неразличим, че да се сливаш с цялото стадо, не е ли по-скоро обида?

Да бъдеш себе си не означава да вървиш срещу обществото. Да бъдеш себе си означава да не го следваш сляпо. Ала колко от нас всъщност могат да бъдат себе си?

Новите-стари дрехи на царя

Денят, за койото толкова време слушаме и четем. Денят, заради който ни изчистиха улиците и намалиха цените на парното (макар че е лято и никой не го ползва). Денят, заради който ни раздадоха балони, брошури, тениски, бира и лъскави обещания. Денят, в който е ред ние да дадем гласа си. Денят на изборите.
Е, отново не можем да се похвалим със завидна избирателна активност, но поне ГЕРБ могат да се похвалят със солидно количество поддръжници. Спечелиха изборите със впечатляващ резултат. И сега какво?

Месеците преди изборите са винаги интересни. Гледаме дебати, слушаме стотици оправдания и обвинения. Тази година се нагледахме и на циркове – великата борба между Станишев и Борисов бе толкова колоритна, че си заслужава да бъде уважена със сценарии за собствен сериал. Всяка седмица получавахме „Станишев отвръща на удара“, всяка седмица гледахме как Бойко нарича опонента си хомосексуалист по един или друг начин, а пък Серго културно му натриваше носа… на една камера разстояние. Ала от това ли имахме нужда? От скандали и жълти заглавия? Или ни трябваше по-скоро сигурност. Малко по-достоверно обещание, за което да се хванем и наистина да се възползваме от правото си на глас? Е, такова не получихме, но сега пък ще получим ново правителство, което да ни „оправи„. Сами преценете кое значение на думата ще бъде по-приложимо. Разбира се, всички знаем, че всъщност сега просто ще се сменят публичните образи, с които вестниците да се гаргарят. Истината е, че тези, които наистина дърпат конците, ще продължат да бъдат същите. Кои са те? Нулите. Многото нули, озаконени с кървав печат.

Във времена на демокрация, правителството трябва да бъде връхната точка на властта. Във времената, в които живеем, на този трон са се настанили парите. Някога ще отстъпят ли короната? Зависи от нас, хората. Не политице правят нацията, а народът. Ще бъдем ли нация или ще останем просто сбирщина?

Е, сега ни чакат още 4 години доказателства за това, в което сме се превърнали. Още 4 години ще слушаме не какво и как може да се промени, а ще слушаме защо не може да се направи нищо. Ще гледаме полупразна зала в Парламентарен контрол и ще се чудим кой ни го е осигурил това умно правителство. Веднага ще ви отговоря – ние самички!

Политиците се сменят, а общеанията им – не. Нека с оптимизъм посрещнем своите нови властници и да им пожелаем да грабят малко по-малко и да прекарват малко повече време на работното си място. Нищо повече нямаме право да искаме, нали?

Балкански синдром

Гостоприемни, весели и талантливи в производството на алкохол – това са едно от малкото прекрасни качества, заради които се бием в гърдите, когато се изправим пред обезчестената Европа. Ала дали само това са привилегиите, които ни носи родната балканска кръв?

Ако човек реши да се разходи по някои от по-големите улици из София, може да се нагледа на всички типове българи – като започнем от прокъсаните парцали на бездомниците и стигнем до лъскавите чада на политиците. Освен на разнообразие в социалния статус, можем да се нагледаме и на невиждани до момента модни тенденции – блузки повдигнати от отпуснати бирени шкембета, полусъблечени дами, тежки ланци, Адидас от Илиенци и какво ли още не. Да, нашите улици са изпълнени с колорит – ала не достатъчно. И тъй като сме толкова грижливи и гостоприемни, ние се стараем да ги нашарим още повече с опаковки от вафли, шишета от бира и много, много храчки.
Жените ни – най-красивите на света. Задължително препечни в солариум, задължително показващи най-затлъстелите си гордости (все пак българската жена трябва да бъде пищна), задължително накичена с всичко железно и лъскаво, което е намерила вкъщи и задължителна носеща се с походката на бременен хипопотам. До нея често ще се забележи и мъжки индивид – много вероятно е да има поглед на бивол в сезона за разплод, походка, която болезнено напомня клатещо се буре и задължително едно огромно количество сланини, които той демонстрира, сякаш са мускули. Все пак трябва да бъде истински, балкански мъж. За да затвърди образа си, често почесва чатала си, закопчава си колана след като вече е излязъл от тоалетната и не пропуска женско дупе, което да възхвали с една сочна оригня. Ах!
Шотландците имали най-веселите празници? Да да! Българинът умее да седне на маса, да се накваси с домашна ракия и Шопска салата и същевременно да успее да изтананика текстовете на Ивана от началото до края! Кой кат’ нас?

Уважаеми читатели, не се впечатлявайте от иронията, която изригва от редовете. Тя не е с цел 0смиване на нашата мила родина, а с цел демонстриране на това, което ни отличава като съзнание. Като манталитет. Та кой друг народ сам се зарива в боклуците си и после се оплаква, че му е мръсно?
Това е то болестта, наречена „Балкански синдром“. По-добре не търсете лечение, защото Здравната каса ще ви измами. Лекарството е само едно – самолетен билет!

Сезонът на дините

Или сезонът на всичко онова, което всъщност не искаме да виждаме? През последните години най-харесваните реклами са тези, които освен че продават продукта си, продават и секс. Или по-скоро сексът продава тях?

Разбира се където има взаимоотношения между секс и пари, там има и жени – в повечето случаи чалга певици. Случайност? Надали – та то дори не е срамно. Щом могат да изкарват пари от полуголите си клипове, вулгарните текстове на песните си и лекото поведение в нощните заведения, тогава защо и да не сложат и изкуствените си гърди до една евтина бира? Та и без това самите те са евтини. Очевидно! Да, в това наистина няма нищо лошо – всички трябва да припечелваме някак си. Лошото е, че съзнанието на народа ни е толкова ерозирало и сведно на толкова елементарно ниво, че дори рекламите ни са елементарни. Не за друго, а просто защото няма нужда да са по-сложни – в такъв случай не само че няма да са ни интересни, но дори има опасност да не ги разберем. За това нека превърнем всички реклами в лъскаво копие на евтините порно списания и да сме доволни от вървежната ни икономика. Да, уважаеми читатели, проблемът не е в продавача – проблемът е в този, който купува! Проблемът е че потребителят в България се задоволява с толкова малко, че и рекламите са ни евтини и бирата ни е евтина и музиката също.

Тъй че нека ме извинят хората, които са измислили криетивнито мото „Сезонът на дините“. Не, не е сезон, а е ера на дините. Но дините не са в сутиените на Галена и Андреа, а в главите на целия български народ. Поздравления – имаме продажба!