Стандарти – всички ги познаваме. Всички знаем какво трябва да казваме, какво трябва да мислим, как трябва да изглеждаме, кога трябва да спим и кога да ядем. Всички знаем, защото непрекъснато ни го казват и показват отново и отново. Кой ни го казва? Стандартите.
Още от детски години пред нас са поставени загатнати пътища, които ни се затвърдяват в мозъка чрез постоянно повтаряне и поучаване от страна на семейството ни. Семейството е едно мини общество и като такова, то има съотвените правила – който не ги спазва, бива наказван. Защото е нормално.
Започвайки постепенно да се отделяме от сигурното крило на дома, навлизаме в следващата важна социална група – улицата. Игри, веселба, бой, пакости – всеки ги прави. Защото е нормално. После започваме училище – там играта загрубява.
С навлизането в пубертета, започваме да вършим все повече нормални неща. Държим се точно, както е нормално за нашето мини общество. Вършим нормалните неща – дори и това да значи секс на 12 години. Дори и да значи алкохол. Дори и да значи наркотици. Дори и да значи омраза. Дори и да значи смърт. Ние трябва да бъдем нормални – който не умее да играе, отпада от играта. А всъщност кой диктува правилата? Нормалното.
След пубертета и училището ставаме възрастни – ставаме продавачи, полицаи, политици, чистачи, мизерници… формираме едно общество. Формираме една нация. Формираме човечеството. И какво ни води в това сложно начинание? Нормалното.
Държим нормалното за полата и не се отделяме нито за момент от него, защото знаем, че бъдем ли нормални, животът ще е лесен. Знаем, че склонената глава сабя не я посича. Знаем, че сноп пръчки е по-силен от самотната клечка. Знаем, че докато сме с тълпата, сме на сигурно място. Знаем, че трябва да бъдем нормални. Звучи прекрасно, нали? Удобно, безвредно, приятно – защо би се дръпнал човек?
Проблемът идва, когато някой безумен лудак ни напомни, че нормалното не само ни помага, но и ни убива. Не му вярваме. Сочим го с пръст. Отритваме го. Отнемаме му думата. Защото е прав.
Опитвайки се да бъдем нормални, ние жертваме много повече от усилия. Жертваме красотата на своята собствена идентичност. Жертваме уникалното, с което сме дарени. Жертваме себе си. Та какво по-прекрасно има от многообразието? Казват, че еднаквото бързо омръзва, а в същото време всички драпаме тъй отчаяно именно към еднаквото.
Следващия път, когато някой използва аргумента “защото не е нормално“, се замислете – всъщност комплимент ли е да бъдеш нормален? Всъщност да бъдеш толкова неразличим, че да се сливаш с цялото стадо, не е ли по-скоро обида?
Да бъдеш себе си не означава да вървиш срещу обществото. Да бъдеш себе си означава да не го следваш сляпо. Ала колко от нас всъщност могат да бъдат себе си?
Благодаря ти за този пост =)
Поста ти е невероятен. :-]
Добре написано.Развълнува ме,а напоследък не ми се бе случвало.Подобно на теб и аз съм се опитвал да разсъждавам за това,кое всъщност остава от нас след “процеса на социализация” както обичайно наричат възпитанието
И продължавам понеже без да искам натиснах някакъв клавиш….Та аз оприличавам този процес на “нормалност” с една вагонетка/това е всеки от нас/ ,която е поставена на релсите/нормалността?!/ и я засилват….не дай Боже да дерайлира!/А може би животът започва именно тогава?
Да, образно казано сме точно това
А може би не сме и такава раса?? Кой знае…
А когао излезем от релсите, ставаме аутсайдери – на хората им е много лесно да отричат. Много е лесно да махнеш с ръка и да отхвърлиш битието на другия просто защото е различно от твоето.
И мисля, че именно това да умеем да се различаваме един от друг и да ценим това, което ни прави уникални, е това, което всъщност наричат зрялост и самоуважение. Уви, ние не сме народ, който се слави с уважение към себе си
невероятно, супер, благодаря!