Feeds:
Публикации
Коментари

Крайно леви, крайно десни… а тези, които сме неутрални, сигурно сме крайно средни. В последно време медиите гърмят от „крайни“ позиции. Изведнъж били станали много чести нападенията и дискриминацията, все едно никога преди не ги е имало и изведнъж някой репортер се сетил, че може и малко да смени репертоара. Сега какво – няколко месеца ще пищим кой е краен и какви промени в закона трябва да се направят, после ще забравим за какво е ставало дума и ще се върнем към обичайните сценарии за Бойко и боклука.

Не разбирам защо трябва един проблем да стане медиен скандал, за да му бъде обърнато внимание? Трябва някой да умре от стар покрив, за да започнат да проверяват рутещите се сгради, трябва някой да го нахапят до смърт, за да се сетят за уличните кучета… трябва ли България вечно да е на принципа „След дъжд качулка“?

А уважаемите медии произвеждат толкова качествено четиво, че бих могъл само да заместя тоалетната си хартия с него. Нека не коментирам що за материали публикуват информационни източници като в-к Телеграф например. Тъжното е, че всеки може да напише каквото си поиска и да се размине с нищо. Колко клевети, колко грешна информация се е изписала. И кой следи за това? Кой може да каже, че има реален контрол над глупостите които се изписват, особено пък в онлайн медиите. И въобще не ми говорете за свобода на словото. Свобода – да. Немърливост и лъжи – не.

Аз съм против такива информационни източници не за друго, а защото умът на масовия българин е толкова форматиран и лесен за настройване, че само му трябва една пристрастна статия, за да го обърка още повече.

Нека има контрол! И не, това не е комунизъм, а е Журналистика!

Advertisements

Колко често българите се събират по улиците за нещо хубаво? Колко пъти се е правило шествие от около 700 души, когато хората не са се събрали само за да се оплакват, да оплюват, да страдат, да се молят за нещо? Защото вчера се събрахме всички ние… но за да празнуваме.

Никой не ни накара, в началото никой дори не ни помогна. Но така вече трета година ние се събираме и отстояваме една единствена кауза – обичта. Тази, която ни прави хора и ни дава повод да продължаваме напред. Прайдът ни беше една прекрасна нова глава в историята на България и мога да кажа с ръка на сърце, че за първи път се почувствах горд да бъда българин. Горд, че съм част от една държава, която може да бъде не само някаква заселена площ, но и наш дом.

А вчера дори и противниците ни помогнаха. В същия ден, почти същия час дори, те организираха свое шествие. Е, доста пъти по-малко и доста пъти по-незабележимо, но шествието на омразата също се състоя, трябва да им го признаем. Ала защо то ни помогн? Защото и глупак ще може да направи съпоставката: тяхното шествие бе с лозунги „СМЪРТ!“, „ХАЛКИ СЪШИВАМ“ и крещене на вулгарни и агресивни гнусотии. Нашето бе цветно, музикално, весело, хората танцуваха и пееха. А нашите лозунги бяха насочени единствено и само към обичта и мира. Хайде сега – кой е прав и кой е крив?

Мен не ме интересува кой е против. Не ме интересува глупата църква, която чак се пръска от лицемерие, не ме интересуват и десетките тийнейджъри с бръснати глави, които си мислят, че знаят как трябва да изглежда държавата. Впрочем същите тези, заради които подритваме шишета от алкохол из градинките си сутрин. Сещате ли се? Ако не се сещате още – онези, дето трошат пейките на спирките и пребиват всеки който я говори на чужд език, я е направил тен на Албена или недай си боже пипне някой от същия пол със „съблазнителен“ намек. Мдаа мъдри са те!

И в крайна сметка изводът е, че доброто надделя поне в един ден от годината и всички имаме необходимата енергия и хъс за догодина! Поздрави на всички, които бяха там, а на тези които не дойдоха – видяхте какво изпускате, тъй че за догодина си стягайте цветовете!

Последният двигател на противоречиви мнения е статията, която се изготви от журналистът Майкъл Кимелман за американското издание New York Times. Разбира се, някои се радват, а други се ежат и писукат, че не трябва да се публикуват думите на Азис, а на някой „по-типичен“ българин, както твърди музикалният журналист Ники Русиновски.

Всъщност адекватно ли е именно Азис да бъде обект на статията наистина? Какво ли привлича един журналист, когато иска да създаде интересн материал? Ами нещо интересно, разбира се. Може би именно там е проблемът – че интересното е Азис, а не „нормалният“. Та кой изобщо ги излъга, че „нормален“ е комплимент? Кой ги заблуди, че всички трябва да бъдат строго поместени в рамките на един образец? Под „тях“ имам предвид онези дами и господа, които винаги намират повод да се произнесът като „Гласът на нормалния човек, който не иска промени, глобализация и шарени дрехи. “

Поправете ме ако греша, но от години идеалът на класиралите се като интелектуалци и модернисти, е именно превръщането на хората в граждани на света, а не всеки член на собствената си мини групировка. Ала едно от основните условия, за да се живее поне малко по-мирно, е именно осъзнаването на фактът, че всеки е различен по своя шантав и красив начин. Това е факт, който винаги е съществувал и ще продължи да съществува. Хората няма да станат еднакви – черните няма да станат бели, гейовете няма да станат люлински мачо-ебачи, на недъгавите няма да им порастнат липсващите пръсти и уши, а простаците ще си останат вечно мнозинство.

Тогава нека пак се върнем на изходния въпрос – защо Азис? Защо него, а не Иван Иванов, автомонтьорът с две деца, двустайна панелка, бирено коремче и страст към футбола? Защо не „типичният българин“, а циганинът-гей, който клати дупе в чалга заведенията? Честно казано ми е трудно да отговоря – дори не знам дали това би бил и моят първи избор. Не знам дали е защото гласът му наистина е впечатляващ, дали е заради усетът му към шоуто и тактиките да се продава успешно. Може би пък е заради това, че той винаги е усмихнат, винаги е шеговит и не си спомням някога да е обидил или заплашил някого. Даде дом на дете, от време на време се влюбва, обича и да си вдига полите. Да, той е един интересен човек с позитивна аура – дали това не е достатъчно?

Аз се радвам, че речта за България ще звучи с думите на щастлив шоумен, а не с оплюването на поредния хейтър.

София прайд 2010
Казват, че българинът е неграмотна свиня. Е, аз поне бих го нарекъл прасенце – от онези розовите със звънчета. Често вършим свинщини, но има и моменти, когато ни траят в кочината. Дори сме приятни.

Питат ме защо отивам на Прайд и от мен се очаква да изредя десетки доводи и непоклатими аргументи. За мен Прайдът не е нещо пряко насочено към ЛГБТ обществото, а е просто начин всички ние да застанем зад свободата да бъдеш себе си. Не казвам „скандален, различен, уникален, разбран“, а просто себе си. Защото гей обществото е част от всички ни, независимо кой с кого си ляга. Прайдът не е просто парадиране, нито е някаква провокация – той е просто един празник с политически оттенък. 🙂

Oтдавна започнах сам да правя дните си щастливи и да не се натоварвам с криене, напрежение и други глупости, особено пък свързани със сексуалност. Та сексът трябва да носи кеф, а не тревога. Не само че ще отида на Прайд, но и ще си прекарам страхотно. 🙂

Прайдът все още има нужда от подкрепа, тъй че дано всички, които вярват в каузата, да ударят по едно рамо. Кой както може.

Soulmate_by_skimask123В този свят на покупко-продажба, е трудно да не гледаме на себе си като на стока. И като такава, нашата цена ту се покачва, ту се сваля – икономическа криза или просто несигурност?
Понякога е толкова лесно да се доверим на непознат  и просто да оставим животът да ни повече на някое по-интересно място. Нещо по-различно. Защо? Дали защото непредвидимото ни кара да се чувстваме като авантюристи или защото най-лесно е да се отдадеш на някой, от когото можеш винаги да си тръгнеш.
През годините всички сме правили грешки. Доверявали сме се, влюбвали сме се, жадували сме за грешните хора, а в края на деня сме си все същите – все така непроменени, все така несигурни. Не е ли време да проходим? Не е ли време след толкова раздели и превъплащения да намерим онова, което наричаме себе си и да го свържем с някого?

Сродни души – за едни мит, за други – спасителен пояс. Ала всички им отделяме еднакво  внимание и сякаш се държим за тях като удавник за сламка – не че ще ни спасят, ала просто само те са ни останали. Мечтите за онова щастие, което сме чели в посланията на Hallmark и сме представяли себе си зад бялата ограда и окосената морава.

Ала годините в нашето общество се търкалят прекалено бързо и може би нямаме време да се надяваме. Може би е грешно да очакваме идеалното и трябва просто да се задоволим с това, което имаме сега и да живеем с него като за последно. Но пък дали не веем белия флаг твърде рано? Е, винаги остава възможността щастието да ни изненада. Все пак по-добре да бъдем изненадани от неочаквано добро, от колкото от поредното разочарование, нали?

call_centerПреди години за елитно се считаше да имаш алуминиева дограма – това винаги пораждаше завист и злоба на квартаните площадки. После стана модерна изолацията – всички се наредиха на опашки за цветна мазилка, дори и да не им трябваше. Но такива сме хората – послушно слушаме какво ни заповядват и винаги изпълняваме без да задавме излишни въпроси. Не че сме глупави, просто така е по-удобно. Отъпканата пътека винаги крие по-малко изненади.
Лошото в този начин на живот е, че с лесното се свиква най-бързо. Свикваме не само с това да се съобразяваме с наложените стандарти, но свикваме и с това да бъдем жертви. Да бъдем удобни. Да бъдем роби.
Не си мислете, че тук става дума за класическата форма на робство, за която сме чели в учебниците по История. Тук става дума за робството на институциите. Става дума за парите, които даваме на учебните заведения, макар и всъщност да не са ни толкова нужни. Става дума за парите, които пробутваме на обслужващия персонал, за да ни обслужи така, както заслужаваме. Става дума за парите, които даваме за некачествени дрехи. Ала парите ли ни излизат най-скъпо? Или може би душата. Става дума за това, че вместо за момент да излезем от удобните релси и да използваме собствените си пот и усилия, за да сътворим своя живот, ние живеем едно чуждо съществуване. Вместо да погледнем света през своите очи, ние го гледаме през замъглените стъкла на обществото. Защото е по-сигурно. Защото е по-лесно.
Нима изрекох непростимите думи? Нима обидих някого? Най-тежкото нещо в живота на хората е истината. Най-тежкото е да погледнеш истината и да се справиш с нея така, както разумът ти казва. Твоя разум, твоята душа, твоят нюх. Защо не ги слушаме? Защо спряхме да си вярваме? Защо превърнахме живота си в мода – слушаме тенденциите и не смеем да кривнем, защото може да ни посочат с пръст.
Човеците знаят, че живеят, за да бъдат щастливи. Това, което не знаят, е че щастието няма да дойде като награда. То няма да бъде следствие от нещо, което постигнат (работа, образование, деца, дом). Щастието е нещо, което трябва да познаем днес, в сегашния си живот. Щастието е това, което трябва да ни каже как да го живеем, за да не се изгубим. Но готови ли са хората изобщо да бъдат самостоятелни? Готови ли са изобщо да приемат несигурността, която идва от истината? Може би такова понятие като истина вече дори няма. Има само удобство и мираж – такъв, какъвто ни е лесно да го видим.

Светът е перфектен, когато е такъв, какъвто си го представяме. Правилата са правилни, когато са ни удобни – политиците знаят най-добре. Кога ще заменим удобството с разума? Кога ще заминим интелектуалното робство с красотата на индивидуалността?

normal Стандарти – всички ги познаваме. Всички знаем какво трябва да казваме, какво трябва да мислим, как трябва да изглеждаме, кога трябва да спим и кога да ядем. Всички знаем, защото непрекъснато ни го казват и показват отново и отново. Кой ни го казва? Стандартите.
Още от детски години пред нас са поставени загатнати пътища, които ни се затвърдяват в мозъка чрез постоянно повтаряне и поучаване от страна на семейството ни. Семейството е едно мини общество и като такова, то има съотвените правила – който не ги спазва, бива наказван. Защото е нормално.
Започвайки постепенно да се отделяме от сигурното крило на дома, навлизаме в следващата важна социална група – улицата. Игри, веселба, бой, пакости – всеки ги прави. Защото е нормално. После започваме училище – там играта загрубява.
С навлизането в пубертета, започваме да вършим все повече нормални неща. Държим се точно, както е нормално за нашето мини общество. Вършим нормалните неща – дори и това да значи секс на 12 години. Дори и да значи алкохол. Дори и да значи наркотици. Дори и да значи омраза. Дори и да значи смърт. Ние трябва да бъдем нормални – който не умее да играе, отпада от играта. А всъщност кой диктува правилата? Нормалното.
След пубертета и училището ставаме възрастни – ставаме продавачи, полицаи, политици, чистачи, мизерници… формираме едно общество. Формираме една нация. Формираме човечеството. И какво ни води в това сложно начинание? Нормалното.
Държим нормалното за полата и не се отделяме нито за момент от него, защото знаем, че бъдем ли нормални, животът ще е лесен. Знаем, че склонената глава сабя не я посича. Знаем, че сноп пръчки е по-силен от самотната клечка. Знаем, че докато сме с тълпата, сме на сигурно място. Знаем, че трябва да бъдем нормални. Звучи прекрасно, нали? Удобно, безвредно, приятно – защо би се дръпнал човек?
Проблемът идва, когато някой безумен лудак ни напомни, че нормалното не само ни помага, но и ни убива. Не му вярваме. Сочим го с пръст. Отритваме го. Отнемаме му думата. Защото е прав.

Опитвайки се да бъдем нормални, ние жертваме много повече от усилия. Жертваме красотата на своята собствена идентичност. Жертваме уникалното, с което сме дарени. Жертваме себе си. Та какво по-прекрасно има от многообразието? Казват, че еднаквото бързо омръзва, а в същото време всички драпаме тъй отчаяно именно към еднаквото.
Следващия път, когато някой използва аргумента „защото не е нормално„, се замислете – всъщност комплимент ли е да бъдеш нормален? Всъщност да бъдеш толкова неразличим, че да се сливаш с цялото стадо, не е ли по-скоро обида?

Да бъдеш себе си не означава да вървиш срещу обществото. Да бъдеш себе си означава да не го следваш сляпо. Ала колко от нас всъщност могат да бъдат себе си?